Двустишия

І

Държах те звезда в ръцете
тъй както се бисер държи,
цвят да не стъпчат нозете
проправях в цветята следи.

Росата бистра събирах,
от шепите сякаш нектар
на едри глъдки изпивах
от жажда по теб изгорял.

II

Зная, че с любов си родена
и влюбена тръгваш насам
да срещнеш брега уморена,
да стихнеш на нежната длан.

Но вятърът пръски солени
разнася в среднощния час,
грабнал от вълните големи
срещнали прибоя в захлас.

ІІI

Все се лутам и път не намирам
в неизбродната гъста мъгла,
мъча се, мисля и не разбирам
как търпиш унизена, сама.

Сред сняг, омраза и вятър студен
топлиш се от минали срещи
и не преставаш да мислиш за мен
потънала в сълзи горещи.

ІV

Казват, че веднъж долитали,
кацали на рамото веднъж,
птиците веднъж оплипали
в мрежите си всеки мъж.

Съветват, ако някой сгреши
главата си с пепел за жал
да посипе, но щом завали
пепелта се превръща във кал.

V

Чакам да дойдеш, когато
на запад денят догори,
небе на пурпур богато
покрие последни лъчи.

Тогава ще имам нощта
с всички звезди на небето,
луната, любима жена
и песента на щурчето.

VI

Крачим стъпките слели
пребродихме тъмни гори,
поля в огън горели,
от жар пресушени реки.

Вървим през огън и дим
и пепел косите покри,
вървим по път невидим
домът все го няма - уви!

VІІ

Обзет от бяла магия
душата своя излях,
не вдигах тежка оргия,
не плаках и не се смях.

Остава ли нещо след мене,
когато аз си ида,
или забравата спомен
безпощадно ще зида.

VІІІ

Колко колена са те държали?
Защо мълчиш, кажи едни поне!
Тайната ти пазиш зад скрижали,
сега седиш на мойте колене.

Миг ще поседиш и ще си тръгнеш
забързана към нова топлина
магията е кратка и ще свърши
с песента на петлите сутринта.

ІХ

Бездомен цял живот скитах,
без пристан, дори сред хора сам
скоро кей не съм съзирал
за товара светъл и голям.

Затрупан в грижи, в суета
си казваш стреснат изведнъж:
“Жизнь прошумела и ушла ...”,
монах ли бях или пък мъж.

Х

Лениво нощта си отива,
припламват и гаснат звезди,
роса цветя, треви покрива,
заспиват със песен щурци.

По небето последни следи
розова четка изтрива,
далечен часовник звъни
ден възвести - зазорява.

ХІ

Не те откраднах от дома ти,
в чужда къща не те търсих,
в моята обич те изстрадах,
когато плакал съм над стих.

От никого не съм откраднал
и този грях не ми тежи -
в дома си имаше ли корен
той щеше да те задържи.

ХII

Роса покрива цветята,
с конски тропот не дойде,
до мен се спря жената,
чакана от векове.

И всичко беше спряло
сред искряща чистота,
а обичта във бяло
невъзможна ли е тя.

ХІІІ

Ти цвете си нежно, което
вятърът в шепи люлее,
разцъфнало нейде в полето
где студ и бурен вирее.

Аз пръстта съм черна, солена,
корени в нея си вплела
и докрай оставаш пленена
в прегръдката яка и смела.

ХIV

Като роса те чаках сред нивя
свели тежък клас от едър плод,
метежна ти дойде, петел пропя,
откърти буря смръщеният свод.

Светкавица за миг ме ослепи,
разкъса моя ден мастилен
и разбрах преди гръм да изтрещи,
че тътенът ще бъде силен.

ХV

Нощта твори черна магия,
искрят като бисер звезди,
навел се вода да отпия
откривам познати черти.

Очите са далечни, така
примамливо гледат към мен,
ако в мрака протегна ръка
от магия ще съм пленен.

ХVІ

В мислите ти пуснах ято птици,
покоя на съня отнех със зов,
разпалих огън в свойте зеници
и туй наричаш крадена любов.

Изведнъж я грабнах щом я зърнах,
но стана ли по-бедна от това,
по-метежна от първа ти я върнах -
любов ли крадена? - Какви слова?

ХVII

Желая да те видя белодреха,
глава привела над свещен олтар
като венец на нашата утеха,
на нашите копнения за дар.

Ще съхраним ли любомта тогава,
или към огън в тъмното летим
и като птици паднали в жарава
крилете си до смърт ще изгорим.

ХVIII

Огромна изплува луната
и прати пътека към мен,
лунна пътека във водата
със нейния лик отразен.

Бразда невидимо свързала
земята с небесния рай
пътя, по който е тръгвала
мечтата по своя безкрай.

ХIX

Искам да тръгнем пред света открито
нима загубих вече смелостта?
Да минем под прозорците, които
заключват със закони любовта.

Да прекосим по улици, където
на кръстопът разпъват любовта,
да се целунем пред очи, които
ще ни презират чак и след смъртта.

ХХ

Отново и отново те прегръщам,
от толкоз много дни съм те желал.
На яве сънищата бели връщам
и всичко туй, което съм желал.

В ръцете си безспир ще те люлея,
от косите ти лека люлка сплел,
ще те целуна щом заспиш във нея
и събудя - пропее ли петел.

ХХI

Нощ е, а звездите не виждам
унесен от мисъл по теб,
с думи свят тъй земен съзиждам -
гора, поле, неизбродна степ.

Толкова много са думите,
но малко святи като дете,
не да призная любовите,
а да кажа само - Обичам те !

ХХІІ

Любов и омраза чувствам се борят
коя добра е и коя - грях?
пак в душата ми ненужно спорят,
имам ги и знам всяка от тях.

Направеното с любов остава
пак любов да дава на света;
не твори омразата - разрушава
създадената с обич красота.

ХХІII

Искам да бъда водата
дала живот от смъртта,
искам да бъта зората
обляла в злато света.

Да бъда искам росата,
която в утринен час
обсипва с бисер земята
и я целува в захлас.

ХХIV

Нощ е. Ухание струят липите.
Вятърът го носи надалече.
Падат клепачите, лепнат очите -
сънят пелена разстила вече.

Сън е. Как страстно миришат косите.
Да ги докосна искам с ръце.
Не мърдат, тежки потръпват горките,
обхванали в шепи мокро лице.

ХХV

Край извора, който бълбукаше
и в гърдите ми вля топлина
шумоли сега тръстиката
корените вплела в калта.

Наведеш ли се вода да отпиеш,
загребеш ли с шепи вода,
неминуемо ще я размътиш,
в шепите ще вземеш и калта.

XXVІ

За мене в любовта се моля
щом изгарят в пурпур лъчи
на кръстопът ли си, тогава
не отвръщай от мене очи.

С крилата ти дадох окови,
привързах те с тях до смъртта
и същата няма да бъдеш
от мене щом си тръгнеш сама.

ХХVІІ

Всичко свърши, неразбра ли?
Часовникът се извървя,
а да навия пружината
не намирам сили сега.

Защо ли да трака, да стене,
само ще навява тъга,
за повече няма време,
да си кажем сбогом сега.


XXVIII

Отдавна не съм идвал
и листът бял ме кори,
впива си той белотата
в мокри от сълзи очи.

Какво - дойде и писа,
по-малко ли те боли?
Думите са по-силни
и най-безсилни, нали?

ХХIХ

Какво като обичам друга,
нима забравена си ти,
нима когато тук го чакаш
дъждът при други не вали?

Защо и ревност да изпитваш
щом сещаш мокрите следи,
трева, роса когато няма
и споменът ще я теши.

XXX

Уморих се да те крия,
да живуркам със мечти,
искам от любов да вия
сред бетонните гори.

какво от туй, че те имам,
че си моя призори,
аз от другите те взимам,
от сънищата им дори.

ХХХІ

В прегръдката уморена
лежиш сгушила глава,
от любов изпепелени
потръпват морни тела.

Сгърчени ръцете болят,
погледът в мен устремен,
а очите нежно шептят:
“Не заспивай преди мен!”

XXXIІ

Отново се връщам безпътен,
на любовта блудния син,
мълчалив стоя пред вратата
отворена, чакаща мен.

Приеми ме с болката, която
в добрия ден ще донеса;
кажи :”Обичам те!”, когато
от гняв трепери ти дъха.

ХХХІII

Поканих те и ти влезе
в колибата ми от мечти
слънцето сякаш залезе -
светлината твоя го скри.

Не се чувствай задължена
нищо ти не ми дължиш
сега вече променена
готова си да отлетиш.

ХXXIV

Среднощ е, него го няма,
с клоните шептят брези
и светлина отразена
гори в безсънните очи.

Ти очакваш любимия,
ти се отдаваш сама
дори да искаш не можеш
да бъдеш в плен на съня.

ХХХV

Защо все птици сънувам
и заедно с тях, че летя
в чужди земи с тях пътувам,
но твоето име мълвя.

Шептя, и викам, и плача -
молба, и повеля, и зов;
боли, когато обичаш;
плакала ли си от любов?

ХXXVI

Все по-често избирам да съм тъжен,
все по-често самотата тежи
като камък воденичен, огромен
смазва до болка мъжки плещи.

Когато си слаб, мечтаеш за сила,
самотен и сив живуркаш едва,
самотен кога си, търсиш закрила -
самотни птици не вият гнезда.

ХХХVІІ

След толкова много измами
и толкова много лъжи,
кой ще вземе да се заеме
мене от любов да теши?

Нуждая се в църква да вляза,
в ръцете си свещ да държа,
загърбил любов и омраза
да си изповядам духа.

ХXXVIII

Нощното небе светлее
отрупано с безброй звезди
как една от тях не падна
мечтата ми да сътвори.

Вярата и тя отлитна;
годините трупат тъга -
остарееш ли тогава
разбираш детската игра.

ХXXIX

Погледна ме, погледа си спря,
позна ли ме, или не ме позна?
Пред мене пак е същата жена
свенлила някога глава.

Години, години, години,
белотата вече ме покри;
какво вълшебство е, о Боже,
видиш ли жена да се черви.

XL

Не знам кога, къде не знам…
Във обетована земя?…
Голям съм вече, вече знам –
Такава няма по света.

В стая малка ще се случи,
На пейка в парка може би,
Ще се доближиш до мене:
“-Да!” – тихо ще прошепнеш ти.

XLI

Не дойдох със песен и фанфари,
Този свят с цветя не ме срещна,
Родих се, камбаната удари,
Нейде гръм далечен изтрещя.

XLII

Бурята ще стихне,
Вятърът ще легне уморен,
В косите ни като звезда ще свети
Снегът в душите ни роден.

Ще бъдем бели,
Но мъдри ще бъдем ли, или
От страсти нови запленени
Ще хукнем към последните си дни.

XLIII

Объркан дълго се лутах
и търсех пътя към дома,
но едно жълтурче светна
и скри огромната луна.

Не зная дали не сбърках
сред тази неизбродна степ,
нозете сами по пътя
ме отведоха при теб.

XLIV

Когато всичко отшуми у нас
и клепачите ни легнат уморени,
единствен споменът за луда страст
ще дърпа струната, ще стене.

XLV

Всяка нощ те сънувам,
името твое мълвя,
пътища много изминах,
а ти до мене вървя.

Пак светът се преплита
в илюзия оптична,
завързва нова брънка
в мрежата магична.