Страница 1, Страница 2, Страница 3, Страница 4,
|
БЕЗСЪНИЦА
В ДЪЖДА ВЕЛИКДЕН ВОДА ЗА СПОЛУКА ЕПИЛОГ ЖЕЛАНИЕ ЖЕНА ЗА ВИНАГИ ИСКАМ ДА СЪМ ПЪРВИ Отвори прозореца КОКИЧЕ МЕЧТА НЕ ТЕ ОТКРАДНАХ НИЩО ПОВЕЧЕ ОБЕЦА ОТКЪСВАНЕ ОЧАКВАНЕ ПРОЛЕТ СОФРОНИЙ РАЗДЯЛА УХАНИЕ НА ЧАЙ ЦЕЛУВКАТА ЧАКАМ ТЕ |
БЕЗСЪНИЦА прихлупи морни очи. Полунощ отдавна мина - пропяват първи петли. главата тежи, тежи, мисли като луди пърхат - пропяват втори петли. Роса покрива треви. Време е. Вече заспивам - пропяват трети петли. тревата тъне във вода, както някога преди да дойдеш чакам те сама - запретнала поли, глезени открила. полите пусна сред роса - покриха босите крака и целите са вир вода - полепна мокра тя колена открила. не се стеснявай от срама, зората по твоите страни те прави повече жена - усмихната, добра, роклята свалила. изпълни се светът човешки, сина си осъди, порица за всичките си тежки грешки. небето помръкна и скърби по пътя към своята Голгота единственият нейн син върви. Агнеца Божий поруга - крещи и „Осанна!“, и „Разпни го!“ със венец от тръни го венча. Издигна се - връх недостижим, Отец с гръм от небето възвести: „При мен ела, мой възлюбен Син!“- потъна слънцето във мрака, земята с плащеница се покри и безутешно тя заплака. песен от храма се понесе, камбаните забиха с пълна мощ светът запя: „Христос Воскресе!“ петно лежи в пепелта, някой във ранното утро е разсипал чаша вода. щом подхванал важни дела, мечтата своя окъпал в разсипана чаша вода. мама с трептяща ръка, за да се върна обратно пред прага ни лисна вода. когато напуснеш дома, за да се върнеш очакван разсипи чаша вода. щедри плодове в себе си държа - едно листенце в шепите ме топли при полъха на първата слана. и любовта не ще роди деца заедно, но разделени все вървим, защото тайна трябва да е тя. но безплодна не ще я назова от нея този стих се ражда само и лебедова песен е това. дори пламъка горящ във мен угасил съм в сетната забрава и не съм на спомените в плен. днес и утре - толково зримо, да те задържа за безкрая опиянен от лудо вино. ти винаги си цялата в мен и знам, че ще остана до края от жажда по теб изгорен. алеята затрупана с листа, слова отнейде вятърът довя, разчупи шепота на есента. огря я слънцето с лъчи безброй, повдигна се на пръсти, засия, ръце разперил долетя и той. надигна се жената, крак подви, прониза слънце тънката пола, изящното коляно се откри. Жена, за винаги жена, нали?“ Съседът ми не беше го проспал, очите си блажено насълзи. какво казà съседът не разбрах, а алеята с листа възкресе в мига прекрасен, в който те видях. „Жена за винаги! - какво е туй? Отдавна чух някой да го казва, във очите със блажени струи.“ „Това е лесно, мисля че го знам!“ Погледнах, свих устни завистливо изплувам ли или потъвам в срам? във теб се взирах, отговор открих, жена за винаги и то каква мечти не ти откраднах, а дарих. който болка ще ти причини; искам да съм първи и единствен, който ще обичаш ти. Искам да съм първи, който Луната ще ти подари. /Ужасно много време мина - на небосклона, отхапана наполовина в синьото небе кръжи./ Искам да съм първи, склонил глава на твойта гръд ... Исках да съм първи, но ми мина котка път. Ще те погаля по косата /ако усетиш полъх/; ще те прегърна и ще те целувам дълго /свещта ако угасне/ и ще си отида – хлопне ли вратата. любовта за теб откри, та сред бисери снежинки твойто чело да блести? та напрегна ти снага, или някой те прокуди да пробиеш във снега? ти показа пролетта? Разцъфна ти, тръгна босо без пътека във снега. тук ли слънцето съзря, та във лудост изпревари всички пролетни цветя? и пред розите сега, мраз усетя ли, със обич, тебе пак ще избера. свели тежкия си клас от едър плод, при мен да дойдеш кротка и сама във делника безличен и сирот. закичени на нежната ти гръд, метежна ти дойде, петел пропя, откърти буря смръщеният свод. разкъса моя сън, мастилен и разбрах преди гръм да изтрещи, че тътенът ще бъде силен. в чужда къща не те търсих, в моята обич те изстрадах, когато плакал съм над стих. и този грях не ми тежи - в дома си имаше ли корен той щеше да те задържи. с мечти като птица полетя без обещания и залози и те обичам точно за това. дадох ти мечти и порив нов и онази дива страст в игрите, за които на всичко бях готов. тихия ромол на потока, когато от любов уморени гадаехме в небето посока. изтръпнала от изнемога почвахме отново и отново викайки и дявола и Бога. получила зърна от мойта длан, дори да си неземна хубавица аз нямам повече какво да дам. откъде по-влюбено сърце, не милост, а дан със обич давам, богат съм щом държа те за ръце. Зная, и на сън не даваш покой, безсловесна си, а нареждаш, шептиш: “Не, не давай това що иска той!” после при смеха й тихо прошепна, иззвъня, когато докоснах устата - от целувката моя се сепна. скрих те в джоба си - ще се укротиш, помълчи за миг, бъди търпелива, научи се малко поне да мълчиш. да, противно на свойта природа и сетила на очи чужди мощта сутринта се стовари на пода. вля се в жилите, потече, сладко, сладко тялото опи ... Стреснат казвам: “Стига вече!” носех любовта ти тежка, сгушен в сянката на всеки зид търсех обич по-човешка. освободен от твоя плен, скъсал веригите на мрака отново крача окрилен. кога потъваш в самота да махнеш с ръка и да отминеш не чул гласа на съвестта. Духът ти е някъде тук, свалям и търся под грима от болка се смея напук. във неизбродни лесове името ти тихо все мълвях преди дъхът ми да се спре. ти светеше като звезда, стени-препятствия събарях да няма сянка любовта. разминала се със греха, а ти пристигна закъсняла опарена от есента. нежност от моите ръце, коя била си ти забравих, защо идваш и от къде. влагата на димящия рът, земята лежи засрамена с голотата на своята плът. и дрипите - последни следи, прикриват от погледи алчни напъпили момински гърди. и капчукът навън ромоли, земята ще ражда отново и затова са тези сълзи. прегърбен, жезъла стиснал, в тъмното Месецът озъбен свенливо пътя е огрял. в джоба юмруци си стиснал, пред гърдите кръст железен да стигнеш своя свят олтар. крачиш с приведена снага, пътеката ти път остави и горди, вдигнати чела. робската земя потръпна народът в тъмното прозря и бе готов за свобода. по пътя ти нелек вървим, знаем, че докато те тачим пътя си не ще сгрешим. косите вятър развя, влакът изсвири с тревога, викът умря в тишина. в гърдите огън гори, вече е пито строшено, а няма кой да плати. влакът пропищя край нас, отново съм на кръстопът изпуснал уречения час. цъфтят липи, дъждът е спрял, ухание на чай - познатият от детството ми липов чай. обърна взор, и усмивка, кимна със глава очите питаха: „Накъде?“ Но мълчах. или кафе? Само двама? Където и да е! В поле, колиба или палат? Насаме!“ очаквах ти да кажеш как. Небето прогърмя, и чаят изгуби аромат. Заваля. и парят ме жълти листа, сякаш не допирам земята газя нестинар във жарта. в ореол от златни листа забравили другите хора целуваха се той и тя. непознати, отдадени, потънали във вечност една - не събрани - раздадени. усетих се чужд на света да можех в листата да тегля и легна в дълбока бразда. сгушени зад потни стъкла отбили от пътя да скрият от погледи вика на плътта. такава жажда и зов - от сто живота само веднъж щастлив да умреш от любов. минутата век се влече, мъгла, бяло одеяло и слънце пустинно пече. магията сякаш дойде - минутата полудяла полетя не знам накъде. стрелки умора да върже, а времето тихо прокле нашата среща да свърши. |
Няма коментари:
Публикуване на коментар