Урок по литература

 УРОК ПО ЛИТЕРАТУРА

 1977 г., избирам да пиша доклад по литература (сега му казваме проект). Да, накичихме се с вносни названия на добре познати практики и мислим, че като прекръстим кравата Пенка на Патрисия ще дава повече мляко. Та в този доклад избрах да пиша за Пеньо Пенев. Честно казано ме зарибиха някои негови стихотворения като:
„Душата ми не е модерен ресторант,
за гуляят в нея разни дами!
Не искам да пилея гордия талант
в дребнавости и лични, празни драми!
…
За теб е труден моя път сред грохота,
Разбил съня на празна суета.
Довиждане! Мен чака ме епохата,
Сина си слънчев чака вечността.“
Много бунтарско, нали? Защото другите бяха:
„… от тази есен помня
Само танковете
и цветя…“
 
            Както се казва: „Къде е цигулка, къде е гъдулка!“. Пък и на автобуса, с който пътувах всяка събота от града до родното село имаше табела с надпис:
„Човекът е човек тогава,
когато е на път!
П. Пенев“
 Тинейжърски вълнения. Подготвяйки доклада ме впечатли факта, че когато служил (край „Бакаджиците“) написал на любимата си (по-точно на една от любимите си) писмо върху зелена амбалажна хартия с размери 100х70 см. С такава хартия на времето си подвързвахме тетрадките и учебниците. Не знам това колко е впечатлило Ира (Сотирка), но като знам какво се случва след това, писмото май не я е трогнало особено.
Та и аз решавам да напиша моя доклад на такава хартия. А за доклада, помня само, че беше написан в стихове, част мои, част от поета. Направих го и ето резултата.
 
УРОК ПО ЛИТЕРАТУРА
 
1977-ма.
 
Първият ми стих,
имах и други преди,
но баща ми ме видя да плача
и всичките ги изгори.
 
Урок по литература
(не час, а урок),
на листа зелен и огромен,
разпънат на чертожна дъска,
избирам да пиша доклад.
За какво?
В края ще се разбере.
 
Урок по литература
(не час, а урок),
чета своя доклад
от листа зелен и огромен
изписан със ситни слова.
Беше писмо,
дълго любовно писмо
навито на руло
като вселена,
                                    в която:
„… живата лава
на тия години,
които мечтата ни
в труд нажежи,
но времето
под мощния дъх
ще изстине;…“
И тези:
„…искам да съм първи и единствен,
който болка ще ти причини;
искам да съм първи и единствен,
който ще обичаш ти.
Искам да съм първи,
който Луната ще ти подари.
/Ужасно много време мина -
на небосклона,
отхапана наполовина
в синьото небе кръжи./
Искам да съм първи,
склонил глава на твойта гръд ...“
Исках да съм първи,
но ми мина котка път.“
…
Накрая – тишина.
Учителят дойде и седнà.
Седнà до мене,
на чина.
Хвана глава във ръце!
И мълча,
и мълча.
Петнайсет минути мълча!
И никой в класа не гъкна,
ни звук,
ни смях,
ни сълза.
Тишина!
За мъжкия клас на Те-Ме-Тето
Това е новина!
33 мъжлета
потопени в тишина.
Всеки със свойта кърма.
 
Богдан Лилов (учителят) станà,
затътри бавно крака,
беше медал от войната –
бастун и ранена снага.
Бастунът отброи ритмично,
може би ямб,
а може би хорей…
и спря…
И перифразира:
„Не мечтайте
безсмъртие
и пътища леки,
нито героични следи,
безсмъртно
ще остане навеки,
това което
всеки сам си построи!“
Звънецът би!
 
1983-та
После писах в казармата,
писма много и дълги писàх,
но „другарката“ ме видя да плача,
и повече не ги съзрях.