Страница 1, Страница 2, Страница 3, Страница 4,
|
ВЛЮБЕНО МОРЕ
ЖАЖДА ЗАБРАВЯМ ЧЕСТО ИЛЮЗИЯ ЛЯТО КАРТИНА ЛЯТОТО СВЪРШИ КОГАТО МОЛБА ЗА ПРОШКА НА М. НА ФРЕДИ М. НЕ ТЕ ПОМНЯ НОЩ ОТКРИТИЕ I ОТКРИТИЕ II ОЧАКВАНЕ ПРИЗНАНИЕ ПЪРВА СРЕЩА СВЕТУЛКИ СПОМЕН СТРАДАМ ПО ТЕБЕ УСЕЩАНЕ |
ВЛЮБЕНО МОРЕ
голямо и синьо море: ту галиш брега, в прегръдката стенеш като обладана с обич жена; ту в прибоя ревниво стоварваш мощта на огромната бяла вълна. Ти влюбено си, голямо и синьо море. със крачки забързани, вглъбени, привикнали с хомота на живота в слънчев ден нечакащи промени. покой и мир в дома си да внесем, горчилката и мъката на дните да скрием и в сърце да понесем. макар лишен от истинска любов, да съхраним и да запазим вечен да жертва чест и мъдрост бе готов. стига вече, настана сетен час, защото никой няма, няма никой вместо нас да помисли и за нас. в нея крачиш усмихната до мен, до тебе притиснат, греещ аз вървя леем светлина - всичко става ден. обичам както никога преди щастлив, че в свойта зряла есен намерих в тебе верните следи. прислонила кротко в мен глава, толкоз обич в очите си събрала не, не за един живот, а за два. сърцето иска да бъде така аз те дочаках, дойде закъсняла, ръка подай да затворим кръга. това горещо иска любовта, да се целунем пред очи, които ще ни проклинат чак и след смъртта. не да взема чадъра, когато дъжд завали. мъж толкова весел не за един, а за сто. ту забравям целувка; ту мълча като ням. малък и влюбен глупак, а ... за умен минавам. обич колкото имам, но на кого ли не знам. /Калейдоскоп/ няма изход от нея; уж по земята стъпвам, а в небето се рея. после бавно разпуска и през сребърни струни слънчев лъч се пропуска. като бяла пътека, обич мислите сгряла ме обзема полека. искам да те има пак. Сега без тебе аз какво съм - нищо потънало в мрак. тихо до мен да седиш, да се взирам в очите, кротко ти да мълчиш. с устрема на птиче ято позакъсняло малко си сега, но идваш пак горещо лято. в този душен и пустинен град, да лекува болки и тревоги богато раздава своя злат. аз вървя и ровя пепелта, нестинар изгубил своите чувства - криле изгорели във жарта. увило в нея тоя свят, в уличната шумота самотен в жегата сред лято срещам хлад. в този душен и пустинен град, нестинар изгубил своите чувства в жегата сред лято сещам хлад. паднал на коляно, с две ръце момче държи коленете на момиче прислонил глава до стройните бедра. Но всички бързат, подминават, И никой не вижда в нея красота. О, колко красив е пурпурният изгрев! Какво отражение в реката! Между бреговете, където в смърчова гора започва синкава далечината. Дърво самотно на брега младо, стройно, напористо към гората насочило снага търси упованието чисто. И облаците в червена светлина окъпани, прострени на небето, където всеки тон, и всеки цвят излъчва тишина. Изгубени във този рай паднал на коляно, с две ръце момче държи коленете на момиче прислонил глава до стройните бедра. чадърите си жълти прибра, взе топлината и в морето избелелите ризи изпра. Навсякъде душна жега лежи не лятото - отиде си ти. и само спомен в гърдите тежи. като бучка лед се стопи как ли ще се връщам отново към сладостта, от която пи. Отиде си и лятото свърши, бурята премина и ето - надежди и копнежи прекърши. чувства и страсти охлажда: страда душата, къса плътта и сякаш отново се ражда. Сълзи горещи мокрят лицето, измиват целувки от него. Неутешимо плаче сърцето. пламват и гаснат като свещи, очите уморени парят, множат, множат минали срещи. Стоя и се взирам с празни очи изсъхнал, уморен и жаден натам, откъдето идваше ти. огънят от него ще взема, нека други ровят пепелта не мога всичко да приема. Нека огънят до сетния час ни топли и зиме, и лете, лятото свърши, но остана в нас. І Когато вятърът отрони листа последни в есента недей да плачеш на колене, недей да молиш милостта. и в шепите ги захлупи, да запазиш малко топлина и за отминалите дни. остро ще скърца със врата останала недоразбита след урагана на студа. тръпката изчезне неусетно - само безсънието призори ще ни навестява мимолетно. и цветен сняг душите ни покрил; за да слуша стъпки и гълчава светът безумен се е притаил. бързаща към билото на пътя, не разгада ли идващия ден та си тръгнала без път разпъта. глави привели с кичур бял отпред, крачим сред урагана на нощта проглушени от скърцащия лед. да търся сила в твойто рамо, но все забравям и не те прегръщам - затуй те моля: - Прости ми, мамо! влизам и сграбчвам ръката ти само, стискам я сякаш отново прохождам, пак искам прошка, прости ми, мамо. за грешките си както и преди, не че сам не мога да реша, но все очаквам какво ще кажеш ти. и добрите, и лошите дела, към тебе пътя не мога да намеря в този забързан свят на колела. да простиш и ръка да подадеш за косите побелели рано, за събрания в душата скреж. гледайки в далечна синева. „- Седни, почакай тука, ето!“ каза ангелът при райската врата. твоят ред не е дошъл сега старецът сто години гони чака, а той пред тебе се стегна. редът е на дамата с цветя отгледала деца и внуци, с Бога толкова години преживя. видях, на петдесет си само майка, жена, деца, щастливи рано остави ги без твойто рамо. Защо отказа на живота? Защо на портите почука? Мъка, ти избра своята голгота!“ И отговори не намерих прошка приятелството проси вече, аз нямам повече въпроси. защото са много тези, които те обичаме. Ще повторя само това, което ти изпя. Всичко оттук до края са само заглавия на песни на Куин и Фреди. Още един щастлив ден - курсът на долара пада, а децата творят. Кой иска да живее вечно под налягане, да пробива с главата напред? Не ме спирай! Ние сме шампиони /в това/. Сега съм тук. Запази ме. Направи ме невидим. Ти си най-добрият ми приятел. Искам, искам да бъда волна птица, последвала любовта в бохемска рапсодия. Шоуто трябва да продължи, като магия. Радио пълно с толкова идоли. Кфето студено, главата се пръска - бистри проблема, търси някой да обича. той е наблизо, но са откраднали телефонния му номер, не можеш да се свържеш и трябва да свикнеш да живееш без него - по свой собствен начин. Само почерка и ръце си спомням. Бенки, устни, думи... Само номера на телефона, любимата рокля на цветя и клони, снимката на балкона, ябълките на младите колена… Пространства, тишина, смях, правописни грешки, мирис на април, януари, смешки... Колко пъти беше повторена в редове лъжата? Изкушението е по-силно от доверието. А и колената - колена на блудница. Не те обичам, може би, загрубяхме! Не те помня, може би остаряхме, но между другото - спомням си: Очите ти са необичайно тъжни, а ти си навсякъде тук… Прости ми отпуснах се. Пиша напук. дъжд валя до преди някой в изтъканата си мрежа любов уловил е и крещи. Любовен вопъл. Отронен стон. Изправен слушам на собствения си балкон. Любов, която с вик предхожда нощния спокоен сън, вик, с който любовта пробожда цензурата на мечтите. открих в една милувка нежна, сякаш птица ме гали с криле, лелея сладост тъй безбрежна. открих по сълза в тях незрима, и свети тя като олтарна свещ за мъката, която има. камбанен звън, страст, молба и зов открих да стене в изнемога тя и да търси първата любов. сред другите любови неоткрих, извира тя направо от сърцето - дълбоко в сърцето си я скрих. Очите ти открих в звезди небесни. Душата ти открих в стенеща камбана. Любовта ти изгаряща открих. В стенеща камбана душата ти открих. В звезди небесни очите ти открих. В криле на птица ръцете ти открих. Телефонът мълчи. Ще се обадиш ли, когато пропеят петли, или късно, когато нощта зашепти? Две страсти в мен безутешно се борят - едната присива ме в късните нощи; другата ме буди посред съня. Две души в себе си нося. Не мога повече, не искам така. Не искам такава любов. На час по лъжичка, да целува само в заслон. Не искам такава любов. Не мога повече, не искам така. Две души в себе си нося - едната ме буди посред съня; другата приспива ме в късните нощи. Две страсти в мен безутешно се борят. Ще се обадиш ли когато нощта зашепти, или рано, когато пропеят петли. Телефонът мълчи. Стене душата. Живея на заем / от нейде познато/. звездите раздадох, нощите тихи с песента на щурците. Мечтите раздадох. Раздадох слънцата - ярки, големи, вятъра рошил косите ти влажни и този целувал очите ти... Тебе раздадох, с която до смърт уморени почвахме пак отново, отново... колко банално. като в непозната страна в лятната вечер гореща, дойде като дивна сърна. красива; тънка и стройна, сякаш нова звездица изгря в тихата вечер спокойна. в усмивка уста се смили - казват тъй започва играта, която раздава стрели. да те поканя до мен, в очите ти мъка искреше и режеше късния ден. така както беше дошла, тъй идва и тръгва понявга случайно при нас любовта. и ги събирах в букет, грижех се всичко да имат, всичко да им е наред. а след деня ще заспят. Другата нощ аз желаех пак светлина да дарят. замрели в полет студен. Отново събирах светулки без капка жалост у мен. ние - невръстни деца. Светят светулките днеска във побеляла коса. когато в ден от злато целувах те, целувах, едно лице, две ръце. унесен поглед вперил: “Обичам те, обичам!” През този ден и ти на мен. нещо в гърдите тежи. Умора ли, умора? Гара бяла, влак, раздяла. поля, гори, простори. Остават в мен, остават- рояк лъчи от две очи. СТРАДАМ ПО ТЕБЕ прозорецът плаче. Писаните по стъклата тайни са измити, а дъхът ми отново оставя следи и пиша отново върху стъклото, което сълзи. и някак си забравих да те забравя. Всъщност кои сме ние един за друг - врагове, любовници, приятели, познати?.. Разделени? Сгушени във своите мазета. Окрилени? Криещи се от дъжда, който чука на перваза, където натроших за гълъбите хляб. Чувам цялата тъга, която шепнеш. Понякога изглеждаш объркана. Комично, трагично, грешно. но всичко така се промени не мога да живея без теб както без теб живял съм преди. но знай, че страдам. Нещо повече. Страдам по тебе! А е безполезно, като махане по заминаващи влакове. от бяла августовска жега, от скука и самота спасен чета есенинова нега. ври наоколо бълвоч и смрад, в душата мъка неизказна спомня душен и самотен град. какво още трябва да си мъж, ти няма да си нивга сам щом обичал си поне веднъж. |
Няма коментари:
Публикуване на коментар